За приятелството и още неща

Отегчена си цъках из Фейсбук, когато видях тази статия. Открих научното обяснение на феномен, който ме кара да се чеша зад ухото от време на време: къде изчезнаха всичките прекрасни хора, с които ей така се сблъсквах почти непрекъснато по време на следването си? Как така споделяхме световни тайни само часове, след като се бяхме запознали, и все още като се видим след месеци или дори години, имам усещането, че сме се разделили само преди часове?

Най-интересно за мен беше да видя условията, които са нужни, за да откриеш прекрасността на другите и да станеш приятел.

  • Близост (географска или в оригиналния текст proximity)
  • Повтарящо се спонтанно вземане-даване (repeated, unplanned interactions)
  • Обстановка, която стимулира хората да махнат маските си и да споделят (a setting that encourages people to let their guard down and confide in each other)

В моето забързано ежедневие в големия анонимен град не е учудващо, че често отношенията с другите са предимно функционални и/или повърхностни, т.е. това е другарчето за спорт и/или ние бистрим кой от къде е и какви проблеми има в работата. Ето че сега, когато принудително забавих движението си и се въртя в един добре очертан кръг, се оказва, че дори и в тези неоптимални условия има възможност за чист контакт, който стопля сърцето. Едва ли бабата в супермаркета, на която помагам да намери правилното бурканче, ще стане моята най-добра приятелка, но ето че аз й давам от времето си и я приемам такава каквато е. Същото усещане имах, когато гушках Ноеми, след като беше паднала от колелото, и толкова хора на пазара спряха да ме успокоят и да ми предложат помощ, била тя и просто голяма прегръдка или уверението, че всичко е наред, и да не забравям и себе си в тази ситуация, моя шок. 

Интересно ми е как ще бъде след 2 месеца на "село", дали ще намерим подходящите условия за нови приятелства, които ще разцъфтят сякаш от само себе си, както в университета или ще се натресем предимно на засиления социален контрол, т.е. местните клюкари.


Широка усмивка въпреки всичко.
И отворено сърци, очи и уши за хората около теб.
Гледайки условията, се сетих и за идеалната среда за нови приятели: екскурзионно! Там си вързан за хора, които иначе може би не би избрал, но които виждаш сутрин, обед и вечер; с които делиш храна, легло и тегло, и затова е трудно да се представиш за някой, който не си. Заради различията и географското разпространение приятелството може да е ограничено до седмицата в планината, но това не го прави по-малко истинско. Към момента този среда е мираж, но вярвам, че ще се завърнем един ден, в разширен състав.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Мартенички

Торта-заек за рожден ден

Мартеници 2: гайтан и усукан конец