четвъртък, 24 май 2018 г.

Детски сладолед

Ние живеем на 10-ина минути пеша ог магазин или кафе. Лятно време обаче изкушението идва на колела: амбулантен сладоледаджия. Има една дразнеща мелодия, която се чува на километри. При хубаво време минава по няколко пъти на ден :/. А от съседи чух, че сладоледът дори не е хубав...

Така един ден при третото мрънкане на третото чуване на дразнещата мелодия и съответно трепетното въртене къде е камиончето, обещах, че ще им направя сладолед. И те все още ми вярват, че е сладолед...

Необходими продукти:
Замразени плодове, на око
Кисело мляко, пак на око

Продуктите се смесват в блендера, като киселото мляко трябва да покрие добре плодовете (ягоди, боровинки, смесени горски, манго също може, ама лично на мен ми е по-вкусно без примеси). Купичката не бива да се препълва много, защото иначе отнема много време, докато се обърка хубаво. Разбърква се, докато цялото стане хомогенна маса. Замразените плодове полузамразяват и киселото мляко и докарва сладоледена консистенция. За специални случаи може да се добавят шоколадови пръчици за разкош.

Да ви е сладко!

неделя, 18 март 2018 г.

Новата инквизиция

Едно от предизвикателствата за нас като младо шестчленно семейство беше да намерим превозно средство, което да може да ни поеме всичките и за предпочитане и двойна количка. Решението за нас беше Фиат Мултипла: 6-местна кола по три седалки на два реда. Разпределението ни е шофьор с двете бебета отпред, отзад седалките от външните страни, а вторият възрастен в средата. До скоро аз предимно карах, но днес седнах отзад за дълъг път (> един час). И открих едно много рафинирано средство/място за мъчение: вързан между две немлъкващи, или каращи се, или сладко играещи, или удряйки се с плюшени играчки, или викайки за разнообразие майстори на инквизицията... краткосрочното решение няма: ако кажеш спираме, цялото мъчение ще продължи по-дълго. Няма наказание, което да е логично в случая, така ме викам зъби. А като стигнем вкъщи, първото, което ще направя, е да преместя едната седалка в средата... от следващия път ще могат директно да си общуват или да се млатят без посредник в средата.


събота, 17 март 2018 г.

Младежта и спорта

От много отдавна ми е мерак и миналата седмица успях да го осъществя: с Ноеми и Данаил бяхме на състезание по тичане. Участвахме в "тичането за джуджета", 1,25 км. Въпреки дъжда и двамата финишираха с усмивка.


Преди

След

Сериозна работа - тичаха даже и за време
Тук е доста нормално децата от ранна възраст да бъдат приобщавани в такива спортни събития. Въпреки сериозния дъжд беше пълно с деца, които тичаха, както и братя и сестри в колички, които подкрепят големите покрай трасето. Родителите подтичват с (по-малките) деца, на финала ги чакат медали, вода и плод.

Първото ни спортно приключение беше по Коледа. Аз тренирам с mom in balance и местният ни клон има традиция да организира специална тренировка за целите семейства, при условие, че са облечени като дядо Коледа. Тази година за първи път ни се отдаде и Ноеми и Данаил още симулират някои от упражненията. Тогава се уверих, че и двамата им се харесва и че мога да се справя сама: Ноеми тича сама, Данаил за ръчичка.  
Дядо и баба Коледа откриват радостта от движението въпреки зимните температури
Моята мечта за детска група към екскурзионното е все още (няколко години) далече, но вярвам, че се приближаваме към нея с малки (тичащи) стъпки. 

петък, 2 март 2018 г.

Миниваканция на голямото семейство

Тази седмица беше пролетната ваканция на Ноеми. Първоначалната ми идея беше да мръднем някъде за един дълъг уикенд, но като си представих багажите и обикаляниците нощем на чуждо място, реших че ще минем на минивариант.

Днес сутринта се опаковахме и се понесохме към Схевенинген, до Хага, за да разгледаме подводния свят в Sea Life. Според страницата им подходящо за инвалидни колички, на закрито, ресторант, наблизо (и не, това не е платена публикация).

Купихме си специални билети, за влизане преди 11. Всичко е изчислено точно, пристигаме в 10.35, паркираме колата в гаража и тръгваме да изминем последните 600 м пеша. Табелките ни насочват между сградите, като отдалеч виждам едни стълби, които се качват нагоре. Дано само... Само че наистина се катерим с количка за близнаци по стандартно стръмни холандски външни стълби. Пристигнали горе, леко запотени въпреки режещия вятър, виждаме гърба на музея. Успяхме! Само трябва да намерим входа, очевидно заобикаляйки.... Стигаме до много стълби, стръмни надолу - 10.53. Отново нарамваме количката, а Данаил, като ни вижда да се отдалечаваме, избухва в полуистеричен плач. Добри души, майка и дъщеря зад нас се опитват да го успокоят и да му помогнат, подавайки му ръка, но не би, мама, та мама. Мама стига до долу и тръгва да се набира, защото иначе няма да ни пуснат, а татко се връща да го вземе. Друга майка с две големи момчета ни задминава в тръс... Стигаме 10.57 и има около 4-5 семейства опашка. Идва нашият ред след няколко минути и машинката пиука отрицателно след сканирането на билетите. Добре, че излезнаха хора, та влезнахме.

Влизаме вътре и първия служител трябва да ни обясни къде можем да седнем да нахраним бебетата, те леко започват да се изнервят. До входа има зала, където прожектират филми, та ние си окупираме една пейка и започва едно голямо примляскване. Матео и Хана си поделят един банан и след кратко колебание обявяват, че не е достатъчно. Аз съм подготвена: вадя термос с вряла вода, бутилка със студена, шишета, кутията с млякото на прах... Отварям и ме чака голяма изненада - лъжичката я няма. Брей! Веднъж бях тръгнала на път и от горния списък ми липсваха шишетата, така сега проверявам по пет пъти дали съм взела всичко, ама виж това ме изненада. Разклатих кутията с тайната надежда лъжичката да е потънала в млякото (където я намерих, като се прибрахме вкъщи), но уви! Ами сега? Намирам служител от музея и я моля за лъжичка, докато ми я донесе, чакам всяко семейство от засада и ги питам любезно дали случайно нямат лъжичка-мерилка с тях. Правилно си мислите - кой нормален човек ще помъкне такова нещо, затова и аз отмерих млякото с кафена лъжичка.

12.05 мисията по храненето е успешно завършена. Изгледахме филма за рядката костенурка Флип, която е изхвърлена на холадски плаж, а в последствие успешно пусната на свобода в Мексиканския залив. Ноеми оцвети една риба, която сканирахме и тя заплува в дигиталния аквариум в залата. Данаил унищожи гроздето, което бяхме взели, а след това търпеливо изчака, сновейки между нас и Ноеми и хвърляйки по някой поглед на костенурката. Тръгнахме да разглеждаме, но се чу протест, останалите деца - в частност тези, които не проявиха интерес към гроздето - са гладни. Със спортна крачка минаваме през целия музей и влизаме в ресторанта, където маса с подходящото свободно пространство около нея ни чака. Поръчваме, Ноеми и Данаил отиват в "детската стая", т.е. пред телевизора с детските, Матео и Хана надават един прощален вик и се оттеглят в страната на сънищата, а ние с Евалд имаме време само за нас си...
След обяда се опитваме да се върнем назад до там, докъдето гледахме, но двойната количка, многото стеснения и посетители са невъзможна комбинация, така че завъртаме към изхода, за да почнем обиколката от начало. Към 14.45 сме готови, Ноеми и Данаил си показват колекцията от печати и получават наградата за успешното им събиране - стикер. Опитваме се да излезнем през нормалния изход, но количката не влиза нито в асансьорчето, нито може да мине през няколкото стълби. Ще трябва да минем през входа - а пътниците в количката започват да проявяват отново признаци на глад. Кратка пауза за смяна на памперсите въпреки протестите и опит да ги успокоя с корички хляб, ние сме навън на променадата в ледения вятър и вървим по обиколния път - този път без стълби. До гаража има МакДоналдс, където приготвям следващата порция мляко, и 15.45 сме се натоварили в колата и тръгваме към вкъщи.
Някъде около хищните риби
Жената, която ни снима горе, специално дойде да ни направи снимка в пълен състав
Пристигаме вкъщи и започва процедура по разтоварване, Данаил още спи в колата, а Ноеми напира да ходим да караме кънки на замразеното игрище пред вратата ни. Обещавам, че ще отидем, но първо трябва да приготвя вечеря. За няма половин час всичко е във фурната, слагаме грейките, взимаме кънките и сме там. И двама караха онзи ден, но тогава аз бях по обувки и дърпах Данаил. Ще мога ли да го разхождам и аз на кънки? Обувайки ги и изправяйки се, ме обзема огромно съмнение, но мама (трябва да) може всичко, така че след няколко минути го държа за две ръце и го дърпам напред между краката си. Ах, колко е прекрасно! След петнайсетина минути се забелязва, че земното притегляне за Ноеми и Данаил се засилва и те предимно се въргалят по леда (в случая на Данаил го дърпам да стане). Без протести събуват кънките и отиват при баща си, който е много доволен да пази бебетата на топло. А аз мога да покарам малко самичка! Няма такова чувство на свобода и щастие!

Прекрасен завършек на вече много хубавия ден
Ваканцията всъщност започна по-рано. През нощта не се чу гък до 5 часа, вторият гък беше чак след 6 и толкова - това след нощи наред, когато се убеждаваме с часове, че по това време на денонощието се спи. Така че надеждата ми е, че ваканцията ще продължи още - до утре сутринта :)

П.С. Предната нощ беше грешка, всички се събуждаха по нормалния график.

вторник, 6 февруари 2018 г.

Първи работен ден

Големият ден отмина - бях на работа. Нова организация, която все още трябва да се дефинира. Но пък (много) стари колеги, които помагат да се (пре)ориентирам.

Сутринта започна добре, защото бях подготвила повечето неща. Например бях написала бележка за учителките в яслата да дадат сутринта плод, а следобед зеленчуковото пюре, което бях приготвила в съответните кутиики в хладилника. Бележката стигна до яслата, пюрето остана в хладилника.

Бях изчислила точно колко рано трябва да стана и бях олекотила максимално сутришната си програма. Така че за 10 минути бях облечена, обаче пък сърце не ми даде да събудя мъниците, още нямаше 7 часа! В крайна сметка се класирахме навреме за децата, излязохме цялото семейство в 7.55. За втория и всеки следващ ден това обаче е близо 30 минути закъснение.

Качих се на колелото и усещането за свобода и "аз съм Елена" беше невероятно. Една картина ше нося цял живот в сърцето си - това, което видях, обръщайки се назад на колелото. Небето беше много цветно, синьо, оранжево, малко лилало... Евалд буташе с едната ръка колелото си, с другата огромната светлозелена количка. Зад него хванати за ръка вървяха Ноеми с нейното яке на цветенца и Данаил с плюшени жълт банан и розова ягода в другата ръка.

В 6 часа си бях събрала всичките деца и се прибрахме за вечеря. За първи път от доста време бях в състояние да погледна от страни на ситуацията, а не директно да реагирам. Ноеми и Данаил си играят в хола, а е време за вечеря. Вместо да влетя за десети път и да се развикам да си мият ръцете, просто седнах на масата, без да кажа нищо, и те дойдоха за 3 минути, сами си измиха ръцете и даже питаха може ли да ядат сега!

Както обикновено в 8 часа всички лампи бяха загасени и беше тихо. Тогава обаче дойде объркването. Какво да правя? Прострях прането, загледах се в някакви документи, обаче изведнъж стана много късно. Легнах си объркана, каква ше съм утре, какво да правя с бебетата, защото днес беше денят само с тях вкъщи... Сутринта объркването продължи - кой ще води големите деца на ясла/училище? В последния момент избухва голяма паника какво да дадем на Ноеми за 10 часа - трябва да се тръгва, а ние не сме приготвили нищо. Да живеят кутийките със стафиди. Оказва се, че Данаил има джудо, обаче за него се сещаме чак след като е доставен в яслата и съответно кимоното му е вкъщи.

Заключение: първият работен ден беше голямо събитие и като такова премина отлично. В перспектива обаче трябва премахнем голямото вълнение и уникалността на изживяването и да изгладим рутината. Тук всички ми пожелаваха успех за вчера. Вчера не ме притесняваше толкова, колкото понеделникът след 4 или 8 седмици. Тогава няма да е нищо ново и вълнуващо, а тежко ежедневие с всичките предизвикателства и висши пилотажи, за да всеки да е навреме, където трябва с необходимата екипировка. Началото беше добро, следващите стъпки и подобрения са ясни. Стискайте палци да се справим без много спънки, падания и синки :) 

петък, 2 февруари 2018 г.

Приложна комбинаторика

Животът с четири деца те кара да се развиваш широко като личност. Изисква се изключителна физическа форма, за да носиш две бебета вече по 7 кг и отгоре, уникални организационни таланти - планиране на дневната програма, седмичен пазар и меню, приготвяне за излизане на цялото семейство - няколко нива по-високо за да бъде на определено място в даден час, да си парламентьор от класа да водищ приговори с четири- и особено тригодишни, желязна логика и импровизационен талант.

Есенно-зимният сезон се характеризира с обилни валежи. Особено популярни са дъждовете към 17.30 - моментът, когато трябва да се насочвам да взимам големите деца от занималня/градина. Бебетата са стандартна част от приключението, като те налагат определени ограничения.

  • Бебетата не могат да останат сами вкъщи - очевидно, но все пак добре да се примни.
  • При отиване с колата не мога да оставя бебетата сами в нея, за да ходя да събера остатъка, както и не мога да ги взема с мен, защото ще ми отнеме мнооооого време, но преди всичко ще ми отиде гърба. 
  • Бебетата ще са щастливи с количката, но големите няма да се зарадват на 10-минутна разходка в проливния дъжд. Вероятно няма да мога да ги изкарам дори навън.
  • Колелото за съжаление не е опция, докато бебетата не започнат да сядат и ние приспособим карго-колелото да поеми 3 или 4 деца (имаме покривало срещу дъжд, да му мисли този, дето го кара).
С тези ограничения как ще приберете двете деца преди 6 часа от две различни съседни сгради? Моите решения:
  • Обаждам се на съседите и питам мило дали могат да дойдат за 15 минути и да останат с близнаците, докато аз отлетя с колата да взема каката и баткото. Недостатък: много от съседите по това време са още на работа, ако са вкъщи са заети да приготвят вечеря. 
  • Обаждам се на съседи родители и моля мило да вземат и моите чада от градината. Недостатък: те трябва да се легитимират, за да вземат и моите деца. Трябва да не са си взели техните още. И най-вече трябва да съберат поне едно дете от допълнителна група...
  • Обаждам се в групата на Ноеми и обяснявам ситуацията. Моля да я облекат и да я пратят при Данаил, когато им се обадя, че сядам в колата. Прехвърлят ме на групата на Данаил, обяснявам ситуацията и че Ноеми ще дойде. Моля да го облекат, когато тя дойде и да ги пратят надолу по стълбите, когато взънна, че съм пристигнала - аз ще ги посрещна пред вратата, която се вижда от групата на Данаил. Бебета остават 45 секунди сами в колата. Всичко е уточнено. Затварям телефона, обличам бебетата, слагам ги в столчетата за кола, закачвам ги в колата, обаждам се на учителката на Ноеми. Тръгвам, като обикновено трите минути път ми отнема 7, защото куцо и сакато е тръгнало с колата, светофарът е червен, а отбивката задръстена... Пристигам, обаждам се в групата на Данаил. Излизам, заключвам колата за всеки случай (никога не зная колко време ще ми отнеме да мина с другите двама 50 метра) и търча в дъжда. Събираме се под козирката, след известни уговорки и упреци защо не нося чадър, притичваме обратно и в 18.20 сме си вкъщи...
От понеделник ще имам честта да прибирам 4 деца от яслата/градината/занималнята след нормален работен ден. От една страна се радвам на новата посока, в която ще мога да се развивам, именно професионална, от друга тези комбинативни упражнения по прибиранията ще са допълнително усложнени... Творчески идеи за допълнителни решения - моля оставете отдолу в коментарите.
Причината за моета всестранно развитие

неделя, 3 декември 2017 г.

Бебе: очаквай неочакваното 0 до 3 месеца

Матео и Хана чукнаха четвърт година. И за пореден - трети, ако сме точни -път се удивих на промяната, която бавно, но неумолимо настъпва. Спомняйки си потреса от промяната при Ноеми, леката уплаха при Данаил, а сега изненадата, споделям опит.

Бебето е родено, бебето е вкъщи. Каква е основната задача? Определено първите дни е да си пийне мляко, да си възстанови килограмите при раждането и след това да надава добре. Фокус: бебета да оцелее.

Две седмици след раждането започва нова фаза. Бебето функционира, сега е моментът да се работи върху оцеляването на мама (и татко). Фокусът се мести върху съня. Като се нахрани, бебето трябва да спи. И след това се буди за следващото хранене. Мирно и доволно спящото позволява на мама да разчисти малко бойното поле вкъщи, а ако е достатъчно съобразителна да поеме глътка въздух или дори да подремне. Това е моментът, когато бебето се дундурка и се люшка на ръце, за да може да бъде пуснато укротено в креватчето. Това е времето, когато се правят кръгчета с колата за малко тишина и спокойствие. Или пък когато количката и обиколките из квартала са гаранция за момент за себе си.
 Сладка тишина.
Тъкмо влизаш в ритъм и един хубав ден, след половин час разходка навън, правейки планове за останалия час спокойствие, виждаш едни ококорени очи в количката. Огромни. И те гледат. Леко притеснена скъсяваш разходката. За всеки случай. След няколко дена намираш същите ококорени очи в креватчето, когато се промъкваш да прибереш сухото пране. Не плаче, а се кокори. Когато обаче усеща как се опитваш незабелязано да се измъкнеш на заден ход, надава вой. Какво става? Защо не спи? Има още час до следващото хранене. Какво да го правя?

(А сега си представете два чифта ококорени очи...)
Два чифта ококорени очи правят упражнения
Ами това е нормално, бебето расте и започва да организира съня си по друг начин. Когато е будно пък иска компания и забавление. На столчето докато мама простира или готви - не забравяйте да му обяснявате най-безумните детайли от процеса - са празник за мъника. Наградата са широки усмивки и гукане. И надеждата за непрекъснат нощен сън и по-малко, но пък по-дълги дрямки пред деня.