„Малко почина“

Децата носят живот. Но какво става като се сблъскат със смъртта? Животът продължава, но те трябва да й дадат място някъде в техния свят. Мъниците се обръщат към нас за помощ, с много въпроси: „Защо? Къде? Кога?“

Споделям опит от изпращането на „опа“, нашия холандски дядо. Той почина преди повече от 2 години, когато Ноеми беше на три и половина, а Данаил на 2.

Илюстрация от детска книжка за умряла птичка.

При нас се случи така, че опа беше болен от известно време и го посещавахме в болницата. Децата знаеха, че го боли ръката и че му бият инжекции. Опа, с когото си играеха, не беше същият. Въпрос на предпочитание е дали децата ще следят от близо състоянието му или ще бъдат държани надалече. Едно от най-важните неща за малките е предсказуемостта или поне подготвянето им за предстоящи големи – били те приятни или неприятни – събития. Ние избрахме да не отделяме Ноеми и Данаил от случващото се. Те посетиха опа няколко дни, преди той да си отиде. Когато се случи, го споделихме веднага с тях, те бяха с нас по време на подготовленията за погребението и на самото погребение. И двамата пожелаха да видят опа в отворения ковчег и му бяха проготвили подарък, който отставиха в него. Заедно с братовчедите си се гониха в погребалната зала и внесоха радостен елемент с присъствието си по време на службата.

Не съм сигурна, че плакаха много, но си спомням безкрайните въпроси, които имаха за това къде е опа, какво е станало, кога ще се върне... Въпросите валяха сутрин, обед и вечер, най-неочаквано, когато си мислех, че ще ни се размине. Искаха да отидат при него... Бях се отчаяла. Взехме книжки от библиотеката за загубата на близък и траур, четохме до припадък, обеснявахме до припадък и неусетно въпросите намаляха и спряха съвсем. От време на време разказваха и след това на приятелчета навън, че опа го няма. Сега го споменават само, когато ома (холадската баба) е тъжна и плаче, защото си няма никого...

Моите баби и дядо си заминаха, докато аз бях надалече. Не успях да се прибера за нито едно погребение, дори като дете бях държана на разстояние от цялото неприятно събитие. Освен неприятно погребението или изпращането на починалия обаче е момент за раздяла и приключване. Когато аз се прибрах първите пъти след случилото се, буквално срещах дупка – много любим човек го нямаше. Да, без тъжното изживяване на погребението, но с ежедневната им липсата. И докато всички останали бяха тъгували заедно, заедно бяха отбелязаха живота му и края му, за да продължат напред. Неприсъствалият е самичък в преработването на случилото. Независимо дали изключеният е на 2, 3 или пък 33 години.