Следобеден сън

Като бях малка, много не обичах да спя следобед. Вместо да си играя, си губя времето в креватчето. Ами явно това се предава по кръвна линия - моите две съкровища категорично отказват да си легнат доброволно следобед.

Ноеми беше на две години и месец, когато започна да отказва да си ляга в креватчето - всъщност кретчето й го отворихме тогава и нямаше как да я задържим вътре. Лятото си спеше в количката на двора, но с идването на есента, отказа и този вариант. Шансът ми за момент
за мен си се изпари. А и преди това имаше нежеланата ситуация, тя да заспи преди обед - дори и само за 10 минути, след това твърдо отказваше да затвори очи.

Данаил пък беше бебе мечта - сутрин спеше в количката или в кенгуруто, следобед с усмивка си лягаше. Докато стана на година и половина. И се почнаха едни ревове, като се качехме горе в тяхната стая. 10 минути истерия - после и на мене ми идваше повече. Понеже беше пролет, нямахме проблем - с количката да изхвърлим боклука и после паркираме заспалия мъник на двора. 6 месеца по-късно обаче самото приближаване да количката предизвиква истерия - да не говорим за дъжда и студа, както и факта, че крачетата стърчат много извън количката.
Возим се на автобус - като въртим кръгчета през последната спирка.
Така от втория си рожден ден и Данаил твърдо отказва да спи следобед. И двамата си подремват, когато доброволно се обездвижат - в колата или в автобуса например. Така онзи ден слезнахме на нашата спирка, минавайки през последната спирка. И двамата си дремваха, а аз нямаше по какъв начин да ги сваля или пък да ги придвижа след това. Данаил понякога не издържа и вкъщи - и сънят го заварна на невороятни места. Какво ще кажете за стълбите?


Коментари

Популярни публикации от този блог

Мартенички

Торта-заек за рожден ден

Мартеници 2: гайтан и усукан конец